Карма. Книга 1

Париж

1959

Пълномощното беше за два милиона долара. Това беше последното писмо за деня.

Той внимателно прегледа параграфите и без да бърза провери всеки ред. Отсреща му на бюрото неговата старша секретарка чакаше. Нищо в нейното поведение не издаваше, че тя беше наскоро сгодена, много влюбена и тръпнеща от желание да се прибере вкъщи. Той й хвърли бегъл поглед и се усмихна. Зад прозорците от шлифовано стъкло слънцето все още грееше и откъм улицата, макар и приглушено от стъклата, се долавяше бученето на парижкото движение. Беше шест часа.

Париж през лятото, Сена в топлата вечер. Някога му бе познато, как се чувстваш в края на деня, когато вечерта е изпълнена с обещания. Не сега. Той още веднъж наведе глава над книжата, взе платинената си писалка и се подписа: Едуард дьо Шавини.

После хлъзна белия лист през черното бюро и съжалявайки я, й каза:

– Сега можеш да си вървиш.

Тя веднага вдигна глава. Изглеждаше изненадана. Страните й порозовяха, очите й светнаха.

– Само шест часа е.

– Знам. Предлагам ти да си отидеш сега, преди някой от телефоните да е иззвънял, – гласът му стана сух, – и преди да съм променил решението си.

– Благодаря.

Тя не се нуждаеше от друго напомняне. Докато прибираше книжата, Едуард се изправи. Прекоси стаята и застанал с гръб към нея, погледна през прозореца. Търговската част на Париж. Уличното движение беше силно натоварено. Той гледаше как колите тръгваха напред, спираха и тръгваха отново. За миг облегна челото си на стъклото. Отвъд улицата, в далечината вятърът разлюляваше листата на платаните. Те бяха тъмнозелени, загубили блясъка си в средата на лятото, но само за секунда, когато въздухът ги издигаше и светлината ги обгръщаше, те танцуваха.

– Във всеки случай, аз скоро напускам.

Тя беше стигнала вратата, но когато той заговори, се спря. Той усети любопитството й, любопитство разбираемо, тъй като рядко напускаше сградата на „Дьо Шавини“ преди осем.

– Толкова рано?

Тя не можа да скрие изненадата в гласа си, и Едуард се обърна с бавна усмивка:

– Защо не? – каза той. – Вечерта е чудесна.

Дори, когато говореше, дори когато се усмихваше, той знаеше, че потребността се връщаше отново, така силно и внезапно, както винаги, като че ли последните три седмици на трудно въздържание никога не са били.

Вратата се затвори. С чувство на отчаяние той се обърна отново към прозореца и този път притисна силно челото си в стъклото. Потребността го владееше, тя мрачно проникваше във всеки ъгъл на съзнанието му, замъглявайки неговата проницателност, размеквайки способността му да мисли. Потребността и отчаянието в потребността – те винаги идваха заедно. Той ядосано се отвърна от стъклото.

Искаше жена. Жените, макар и временно, но винаги го караха да забрави.

Имаше и други успокоителни средства. Музиката. Скоростта, защото обичаше да кара бързо. Алкохолът – понякога. Работата – често. Но никое от тях не действаше така бързо и сигурно, както сексът. Сексът го освобождаваше за известно време, докато болката не нахлуеше отново.