Сладък лъжец

Луизвил, Кентъки,

Януари 1991 година

– Но защо баща ми постъпва така с мен? Мислех, че ме обича – попита Саманта Елиът мъжа, който, откакто се помнеше, беше адвокат и приятел на баща ѝ. Мисълта, че този благ човек бе заговорничил с баща й, усилваше болката и усещането, че е изоставена.

Болката и без това бе достатъчно голяма. Преди три часа тя стоеше пред гроба на баща си и гледаше с трескави сухи очи как пускаха ковчега му в земята. Бе само на двайсет и осем години, а бе видяла много повече смърт, отколкото мнозина не са срещали през целия си живот. Остана единствена от рода им – родителите й починаха, баба й и дядо й – също. Съпругът й Ричард – също можеше да се каже, че е мъртъв, защото получи последните документи по развода в деня, в който почина баща й.

– Саманта – каза адвокатът с мек умоляващ глас. – Баща ти наистина те обичаше. Обичаше те твърде много и затова те моли да направиш това – гледаше я внимателно. Жена му бе казала, че се страхува, че Саманта не е проронила нито една сълза, откакто почина баща й.

– Това е добре – бе отвърнал той. – Значи има волята и силата на баща си.

– Но той не бе силен – тросна се жена му. – Винаги Саманта е била силната. И сега стоеше отстрани, гледайки как баща й се съсухря и умира, без да пророни и една сълза.