Гърмящото стадо

Есенните ветрове отдавна брулеха тревата на огромната високопланинска долина и дъхът на Севера беше обагрил лъкатушещите редици дървета по брега на реката. Злато, пурпур и огън ярко се преливаха на утринното слънце.

Птиците и животните на откритата дива северна страна усещаха в гърдите си копнежът по Юга. Крясъкът на дивите гъски отекваше в пущинака. Бързи ята от тези предвестници на зимата отлитаха, ясно открояващи се в синьото небе.

Високо, върху западния гребен на каньона, бе кацнал един орел и оглеждаше долината от острите скали. Там долу, по дългите склонове и безбрежната долина, на юг се движеше черна маса, пълзяща бавно като змия. Тя изглеждаше широка колкото самата долина. Достигаше до мъгливия, пурпурен хоризонт, където се изгубваше. Нейната най-плътна част покриваше част от долината и във всички посоки се разделяше на широки, неправилни ръкави, подобни на реки, които се обновяват от изворите си в планината. Слабо позлатени петна от сива трева блестяха тук-там върху черния фон. Изглеждаше, че вълните от тъмни петна по тревата постоянно напредват. Тук-там сред тях прозираха зелени полета. И колко бавна бе тази промяна! Все пак масата неспирното се придвижваше напред.

Черна, жива маса! Орелът се вгледа в едно грамадно, широко цяла миля стадо бизони. Навсякъде бизони, милиони бизони! Рунтавото, безредно стадо нямаше край. То заемаше склоновете, равната част на долината и далечния мъглив хоризонт.