Холера

– Какви са тия хора?
– Болни, господин старши.
– Какво си ги повлякъл? Чунким нашите са малко!
– Комендантът ги праща, господин старши.
– Кажи му да си ги търка о главата!
Този разговор се водеше между войника, наведен до входа на палатката, и човека, който стоеше вътре пред слаб, опушен фенер и се ровеше в някакви книжа.
– Видиш ли ги тия списъци – обади се пак гласът, – вътре са общо живи и умрели, но кои са живи и кои умрели и дяволът не би познал.
– Благодарение че се намери тая кола, та ни докара – каза войникът. – Ето ги, оставям ги на вашите грижи.
Той ни помага да слезем. Седнали на земята, ние чакаме благоволението на старшия.
Сухата земя е топла, приятна. Ние лежим по гръб срещу небето, дето звездите изскачат една по една.
Войникът се навежда повторно пред палатката.
– Хей, до виждане!
– Чакай, чакай – обажда се гласът отново. – Какво така се измъкваш като мокра сиджимка! Чакай да видим какви са, откъде са, дали са за нас.
Най-после човекът излиза – широк, месест, с мазно лице, в бяла престилка. Фелдшерът.
– Я да ги видим. Ай завалиите, не ги бива. Какво, бе момчета, отде идете?
Искам да му обясня, но той не слуша обясненията ми.
– Какво да ви правя? Докторът го няма. Хайде, утре ще ви зачислим, тая нощ прекарайте н тревата.
Добродушието му е грубо, лицемерно. С него той иска да прикрие своя страх, своето нехайство, своето чувство на отговорност и своя срам. Той прави бележка на коларя, че ни е взел в колата, когато знае, че за пренасяне на болни има специална кола.
– Да вземе човек да ти тропне едно наказание, та да помниш! – завършва той със скрит яд.
Коларят се оправдава, че ни кара от двесте крачки, че подпоручикът не можел вече да ходи…
Фелдшерът ни сочи мястото, дето трябва да нощуваме, недалеч от някакви ниски палатки, отдето иде заглушен шум, стонове и въздишки. Ние сме без воля, подчиняваме се на думите му.
– Легнете до оная трънка, па се не бойте. Хем ако ще ходите някъде нощеска, гледайте да бъде по-далеч, ей в ония стърнища.
– А няма ли кой да ни даде малко чай, например? От тая сутрин нищо не сме слагали в уста.
– А защо ви е чай? Вече е късно, кухните са угаснали. Утре, утре всичко ще се нареди.
Той се промъква в палатката си, през чиито пролуки иде слаба светлина от фенера му. После излиза и кашля продължително и гръмко по пътя, по който ние дойдохме.