Съчинения в два тома. Том 1-2

Светослав Константинов Минков е български писател и преводач. Наричан е Баща на българската фантастика.

Учил различни специалности, с разнородни интереси, добил разностранна култура, Минков е сред най-ерудираните български писатели. Неговото творчество не е особено богато като обем, но е богато на идеи.

Първата си белетристична творба, фейлетона „Биномът на Нютон“, Светослав Минков публикува в списание Българан през 1920 г. Следи списание „Везни“ на Гео Милев, с когото се свързва лично. От Мюнхен донася на главния редактор „хулиганските елегии“ на Николай Марангозов. Чете и се сближава с Христо Смирненски и заедно издават „Календар Българан“ за 1922 г.

Ранното му творчество се характеризира с подчертан интерес към страшното, демоничното, призрачното. В неговите разкази смъртта е вездесъща сила, а животът е само „игра на сенките“, както е и заглавието на един от неговите сборници. Героите на тези творби са обитатели на странни хотели, домове, гробища. Чрез „страшните“ места и демоничните опасности писателят се стреми да внуши идеята за преходността на съществуването, за липсата на истински смислени основания в делника. Героите са движени от неосъзнаваните импулси на психиката, техният душевен живот е подвластен на странни желания и видения. До голяма степен те са рожби на предварително изградена авторска теза. Неслучайно интересът към тези герои и сюжети, почерпени главно от чужди автори, бързо секва.

Към края на 1920-те години Минков се преориентира към по-друг вид разкази. Изоставя своите ранни „страшни“ творби, започва да иронизира демоничните герои и сюжети. Показателен за това е разказът „Къщата при последния фенер“, където е развенчан митът за призраците. Погледът на учения е прогонил и последния призрак от този свят.

В сборниците си от този най-продуктивен творчески период писателят се утвърждава като изобразител на един механизиран, лишен от духовност живот. Като символ на този живот Минков най-често използва Америка и американската действителност. Човекът тук е станал послушно оръдие на силите на техниката и научните открития, той не притежава собствената духовна същност. Тази авторова позиция обяснява защо един от сборниците се нарича „Автомати“.

В друга част от разказите си от 1930-те години Минков изследва човешкото всекидневие. Той се интересува от скуката в по-широк план – като невъзможност да се изживее смислено животът. Там следва голямата традиция на европейската литература – темата за така наречения малък човек. Това е обикновеният, неизвестен човек, който е изцяло зависим от прищевките на действителността. Лишен от каквато и да е творческа енергия, той доживява дните си в безсмислени занимания в безсмисления делник.

Със своите творби Минков се утвърждава сред първите значими представители на фантастичното в българската литература.