Сватбарката

Това се случи през онова лудо и потънало в зеленина лято, когато Франки бе на дванадесет години. Лятото, през което тя от дълго време не беше участничка в нещо. Не принадлежеше към никакъв клуб и не бе участничка в нищо на света. Франки бе станала човек без контакти, който се навърта край входовете и изпитва страх. През юни дърветата бяха зашеметяващо яркозелени, но по-късно листата потъмняха, а градът се сбърчи и почерня под ослепителната светлина на слънцето. Отначало Франки скиташе и се занимаваше с разни неща. Рано сутрин и вечер тротоарите на града бяха сиви, но обедното слънце ги гледжосваше така, че циментът пареше и блестеше като стъкло. Най-накрая тротоарите станаха прекалено горещи за стъпалата на Франки, а освен това тя изпадна в беда. Пазените в тайна неприятности бяха така големи, че според Франки най-добре беше да си стои у дома – а у дома бяха само Беренис Сейди Браун и Джон Хенри Уест. Тримата седяха край кухненската маса, като непрекъснато повтаряха едни и същи неща, така че към август думите започнаха да се римуват една с друга и да звучат особено. Светът като че умираше всеки следобед и нищо вече не се случваше. Най-накрая лятото заприлича на избледнял болезнен сън или на смълчана побъркана джунгла под стъклен похлупак. Но изведнъж, в последния петък на август, всичко това се промени – стана така внезапно, че Франки си блъска главата през целия еднообразен следобед и пак не можа да разбере.

– Толкова е особено – каза тя. – Как само стана всичко това!

– Как стана? Всичко това? – попита Беренис.

Джон Хенри слушаше и кротко ги наблюдаваше.

– Никога не съм била така озадачена.

– Озадачена ли? Че от какво?

– От цялата работа – отвърна Франки.

А Беренис подхвърли:

– Струва ми се, че си слънчасала.

– И на мене – прошепна Джон Хенри.