Пари

Часовникът на Борсата току-що удари единадесет часа, когато Сакар влезе в Шампо, в залата, боядисана с бял и златист цвят, чиито два високи прозореца гледаха към площада. Той обходи с поглед редиците от малки маси, около които седяха лакът до лакът изгладнелите клиенти, и изглежда се изненада, че не видя лицето, което търсеше.

В блъсканицата при сервирането, когато един келнер, натоварен с чинии, мина покрай него, той го запита:

– Кажете, моля, идвал ли е господин Юре?

– Не, господине, още не.

Тогава Сакар реши да седне на освобождаващата се маса в нишата на един прозорец. Мислеше, че е закъснял, и докато сменяха покривката, очите му се насочиха навън и започнаха да наблюдават минувачите по тротоара. Дори и след като постлаха покривката, той не поръча веднага, остана за миг загледан към площада, много весел в този ясен ден в началото на май. Сега, когато хората закусваха, той беше почти безлюден: под кестените с нежна и нова зеленина пейките бяха свободни; покрай оградата, от единия до другия край на спирката, бяха наредени фиакри; пред гишето, на ъгъла на градината, бе спрял омнибусът от Бастилията, от който нито слизаха, нито се качваха пътници. Слънцето падаше отвесно и заливаше сградата с нейната колонада, с двете й статуи и широкото стълбище, над което засега имаше само множество добре подредени столове.

Сакар се обърна и видя на съседната маса Мазо, борсовия посредник. Той му протегна ръка.

– О, вие сте тук! Добър ден!

– Добър ден! – отвърна Мазо, като стисна разсеяно ръката му.