Нощният татко

Юлия
Е, добре. Въпреки всичко ще я напиша – сама, пък той после да прави каквото си ще. Дори вече започнах, без той да знае – още на другия ден след като дойде, макар и да не предполагах, че ще стане книга.

Защото ще стане… Трябва да се докажат много неща, на които никой не вярва. Не се шегувам.

Поисках да ми помогне, ама той отказа, не смятал за нужно да разправям на всички, че е нощен татко, това не влизало никому в работата, казва той и наистина е така, макар че той не познава Ула и другите от класа, не, не ги познава и не може да си представи какви са, защото ако можеше, сигурно би се съгласил.

Искал това да остане тайна – казва той, пък аз не искам.

Големите си имат такива едни особени тайни, дори не са истински, понякога само се преструват, за да си нямат неприятности и често мамят децата.

Моят нощен татко не е такъв, само дето е мързеливичък, но поне те слуша когато му говориш. Казва, че нямал време да пише книга, а как да няма, като все пише. Когато не чете – пише. Казах му го, но той рече, че такава му била работата, пък и така си е, въпреки че…

Сега пише книга за камъни. Нали звучи странно? Във всички книги, които чете, също става дума за камъни. Камъни, по които ходиш и които хвърляш, а хората пишат книги за тях, честна дума.

Когато му казах, че в книгата, която ще напишем, ще става дума за нас – за него, за мен и Смугел – той отвърна, че не можело. Такива книги не бивало да се пишат, обясни той, тъй като щяло да стане зашифрован роман, защото като се пишело за живи хора, които съществуват в действителност, това се наричало зашифрован роман. Какво пък – струва ми се забавно.

– Окей. Ще направим зашифрован роман. Защо пък не? – рекох аз.

Сетих се за Ула и другите.

– Инак ще смятат, че съм те измислила или пък ще кажат, че сънувам.

Тъкмо тогава той стоеше до прозореца и гледаше навън, та не му виждах лицето.