Един женен мъж

Повод за размишления
Самият автор – англичанин, в книга, издадена в Англия за англичани, намира за необходимо да обясни на читателите си в предварителна бележка някои особености на британското съдопроизводство. Очевидно някои чисто английски подробности според него са неизвестни и трудноразбираеми за самите англичани, та се нуждаят от обяснение. Но колко пък други, като например тънкостите на родово-съсловната система – нещо, върху което англичанинът не се и замисля, – са непонятни за читателя-чужденец. А авторът, който по правило не мисли за читателя-чужденец, не смята за необходимо да ни ги обяснява. От своя страна читателят-чужденец измерва, тълкува и съди описваната чужда действителност със собствените си, неприложими към въпросната действителност националнообособени критерии и с неясните представи, които нерядко има за хората и за нравите в чуждата страна.

Този роман на Пиърс Пол Рийд изобилствува с подробности от бита на английските средни класи и от английското ежедневие, които читателят, незапознат лично с Англия и с живота на островитяните, вероятно трудно ще си представи. Но има страсти, има и материализации на тези страсти в реакции и действия, които са общочовешки. Тях ги разбираме без тълковен речник, без нуждата от посредник-коментатор, независимо от специфичния и може би неразбираем декор, на чийто фон се развиват.

Не зная дали от гледна точка на класификаторите на литературата е допустимо да се говори за английски реализъм (под което разбирам не реализъм, създаван в Англия, а специфично английски, шекспировски поглед към хората). Но този роман на Пиърс Пол Рийд е типичен за английския реализъм. Авторът разказва безпристрастно, на моменти натуралистично, за страстите, за помислите, за постъпките на героите си, без да ги дели на положителни и отрицателни, тъй като и хората не са нито положителни, нито отрицателни, а героите му са живи хора, които имам чувството, че лично съм срещал на някоя улица или в някое купе във влака, или в някое заведение, или неопределено къде, някъде в Англия. Но това, че авторът не ни казва кое според него е добро и кое е лошо, не значи, че разказът му не предизвиква у нас реакции за това, което ние самите възприемаме и отсъждаме като добро и като лошо в мислите, в мотивите и в поведението на героите му, а чрез тях – в себе си.