Далечната планета

Глава първа

Дланта на Таня, топла и малко грапава, лежеше върху очите му и нищо друго не го интересуваше. Той усещаше горчиво-соления мирис на праха, степните птици цвърчаха в просъница и сухата трева бодеше и гъделичкаше тила му. Беше му кораво и неудобно да лежи, шията го сърбеше нетърпимо, но той не се помръдваше и слушаше тихото и равно дишане на Таня… Той се усмихваше и се радваше на тъмнината, защото усмивката му навярно беше неприлично глупава и доволна.

После неуместно и ненавреме в лабораторията на кулата задрънча сигналът за повикване. Нека! Не е за пръв път. Тази вечер всички повиквания са неуместни и ненавреме.

– Робик – каза шепнешком Таня. – Чуваш ли?
– Абсолютно нищо не чувам – измърмори Роберт. Той взе да мига, за да погъделичка Танината длан с миглите си. Всичко беше далеч-далеч и абсолютно ненужно. Патрик, вечно шашардисан от недоспиване, беше далеч. Маляев е маниерите си на леден сфинкс[1] беше далеч. Целият техен свят на постоянно бързане, на постоянни безсмислени разговори, на вечно недоволство и загриженост, целият този извънчувствен свят, където презират ясното, където се радват само на непонятното, където хората бяха забравили, че са мъже и жени – всичко това беше далеч-далеч… Тук беше само нощната степ, на стотици километри единствено само пустата степ, погълнала горещия ден, топла, пълна с тъмни, възбуждащи мириси.

Сигналът отново задрънча.

– Пак – каза Таня.
– Нека. Мене ме няма. Аз съм умрял. Изяли са ме мишките земеровки. Мен и така ми е добре. Обичам те. Не искам никъде да ходя. От къде на къде? Ами ти би ли отишла?
– Не знам.
– То е, защото не ме обичаш достатъчно. Човек, който обича достатъчно, никога никъде не ходи.
– Теоретик – каза Таня.
– Не съм теоретик. Аз съм практик. И като практик те питам: от къде на къде изведнъж да ходя някъде си? Човек трябва да умее да обича. А пък ние не умеете. Вие само разсъждавате за любовта. Вие не обичате любовта. Вие обичате да разсъждавате за нея. Много ли дрънкам?
– Да. Ужасно!

Той свали ръката й от очите си и я сложи върху устните си. Сега виждаше небето, забулено от облаци, и червените сигнални светлинки по фермите на кулата на двадесет метра височина. Сигналът дрънчеше непрекъснато и Роберт си представи как сърдитият Патрик, издул обидено добрите си дебели устни, натиска клавиша за повикване.

– Ей сега ще те изключа – каза Роберт неясно. – Танечка, искаш ли да го накарам да млъкне навеки? Нека всичко бъде навеки. Ние ще имаме любов навеки, а пък той ще мълчи навеки.

В тъмнината той виждаше лицето й – светло, с огромни блестящи очи. Тя си дръпна ръката и каза:

– Я аз да поговоря с него. Ще кажа, че съм халюцинация. Нощем винаги има халюцинации.
– Той няма никога халюцинации. Такъв човек е, Танечка. Никога не лъже себе си.
– Искаш ли да ти кажа какъв е той? Много обичам да отгатвам характерите по видеофонните звънци. Той е упорит човек, зъл и нетактичен. И за нищо на света няма да седне с някоя жена нощем в степта. Ето такъв е, съвсем ми е ясен. И за нощта знае само, че нощем е тъмно.
– Не – каза справедливият Роберт. – За седенето в степта е вярно. Но пък е добър, мек и е мухльо.
– Не вярвам – каза Таня. – Послушай само. – Те се ослушаха. – Това мухльо ли е? Това е явен „tenacem propositi virum“[2].
– Наистина ли? Ще му кажа.
– Кажи му. Върви и му кажи.
– Сега ли?
– Незабавно.

Роберт стана, а тя остана да седи, обгърнала с ръце коленете си.

– Само целуни ме първо – помоли ги тя.