Величието на Франция

Честна хугенотска
Какво е необходимо, за да се построи дом, човешко жилище?

Преди всичко земя, разбира се – поне откакто повечето хора напускат наколните жилища и се разделят с чергарството. Конкретно място от повърхността на планетата, на което градежът да стъпи здраво, да се вкорени и израсте. Трябва да има вода в участъка или някъде наблизо, чудесно ще е, ако климатът е мек, а гледката – красива… Мястото е най-първата съставка в съществуването на жилището, него го е имало винаги и по всяка вероятност ще продължи да го има; само по себе си то донейде предопределя взаимоотношенията на дома с останалите човешки обиталища и средища.

За да се построи дом из нашите ширини, са нужни камъни, глина и пясък, дърво, желязо и още доста други неща. Но това е малко – инертна материя и предпоставка, не повече. За да оживее, за да се превърне в жилище, са нужни мъже. Чийто дух е устремен към нещо несъществуващо още, чийто разум, въоръжен със знания, им подсказва как да го достигнат. И които могат – а това означава различни неща: било физическа сила, съчетана с умение, било власт, пари и пр.

Строи жилище онзи, който ще живее в него, т.е. който има живот в себе си. Започването на градежа, изглежда, неизменно произтича от вслушването в първичната пулсация на битието, то е закономерен неин отклик. Домът – един вид самоорганизация на живота, издигнато с помощта на разума негово вместилище. А от мига, когато между стените се настанят жени и поемат грижата да поддържат огъня, къщата се превръща и в извор на живота, дори в някаква степен двете понятия започват да се припокриват. Подобно на всеки жив организъм и домът е обособена от околното единица, действаща организация, немислима без постоянен обмен със света.

Съгласим ли се с такава перспектива, както ни подканя френският писател Робер Мерл (роден през 1908 г.), домостроителите – онези, които издигат, поддържат и бранят жилището – ще ни се представят като носители на „естествена“ етика, толкова по-безспорна, колкото по-непосредствено блика в тях първичната жизнена енергия, колкото е по-здрава връзката им с най-простите и вероятно най-съществените радости на битието.

Подобна, теза, в която бихме могли да открием русоистки отгласи, Мерл развива най-последователно, „лабораторно чисто“ в романа си „Острова“ (1962, българско издание – 1966 г.) – един от върховете в немалкото му по обем творчество, почти изцяло представено у нас. (Но не само у нас – Мерл изобщо е сред най-превежданите съвременни френски автори, един от малцината например, които имат успех и в САЩ.) Зеленото късче земя, обиколено от стотици и стотици мили водна пустош, пребиваващо в един вид безвремие, съществува сякаш единствено за да приюти шепата принудителни заселници, длъжни да прекарат на него остатъка от живота си – сюжетът е почерпен от историята на бунта на кораба „Баунти“. Ала предразсъдъците и алчността, предварително заложени от обществото в съзнанието на повечето от тях, стават причина за кървава самоунищожителна разпра, чийто залог е толкова по-нелеп сред райското лоно. И, едва в последния миг преди пълното самоизтребване най-сетне, бива дочут гласът на живота, така ясно звучащ във всяка фибра на разкошната природа и на нейните прелестни деца, таитянските жени. В „Малвил“ (1972, на български през 1978 г.) островът е на сушата – неколцина случайно оцелели след хипотетична атомна катастрофа започват да преоткриват най-съществените земни истини, да строят, и стъпка по стъпка, от самото начало, да поемат по пътя към повторното „одомашняване“ на планетата.