Братът на мълчаливия вълк

Книгата е спечелила през 1965 година втора награда в националния кръг на международния конкурс за младежта от Атомния век.
В международния кръг през 1966 година е получила трета награда.

„Поех към потока да търся Йожо. Знаех, че е там от пет часа сутринта и дебне старата пъстърва.

– Махай се! – кресна Йожо още щом ме забеляза и ме замери с мамината силонова мрежичка. – Тъкмо щях да я хвана! – беснееше той. – Чакай да те науча! – и се засили срещу ми. Ама къде бях вече аз!

Йожо ми е брат, но когато лови риба го мразя. Край него човек не смее дори и да диша. Той може, ала другите – не. Него рибата няма да го усети, но другите ще чуе със страничната си линия, с която била слушала. Ама че глупост! Слуша се с уши, а не с някакви линии, които Йожо си измисли срещу нас (срещу мене и Габка), за да остава край потока сам. Той е страшен егоист. Веднага си присвоява всички риби. Както и старата пъстърва, дето всъщност една неделна утрин я открихме ние с Габка. Габка тръгна да ми показва някаква незабравка, защото аз се правех, че не й вярвам, когато пъстървата изскочи от водата точно под носа й. От изненада Габка плесна във водата ведно с нея. И то с празничните си дрехи! Наистина, тя цопна само на края, но точно там скалите са най-мръсни, слизести и зелени.

Отначало нямахме намерение да казваме на Йожо нищо за рибата, но когато през ваканцията се върна у дома от Щявница, не можахме да издържим. Това ни беше грешката. Сега крещи насреща ми „Махай се! „. Вече втора седмица лови пъстървата. Иска да я пусне жива в басейна. Затова я лови с мамината мрежа, да не би кукичката да нарани устата й, защото пъстървата била много тежка. Казва, че на два пъти вече тя си показвала главата изпод камъка, дори очите й се виждали, но и двата пъти ние сме я подплашвали. Затова сега ни мрази. Заради нашата собствена пъстърва! На която той е видял само очите, а ние цяла-целеничка и то още през юни!

Такъв брат ми е Йожо.

Габка и татко пък се качиха на нашата джипка и отидоха в селото за мляко. Крава не гледаме, за да не би лятно време мухите да изпохапят туристите. Мляко вземаме от лесничейството в края на селото, а татко го докарва в два големи гюма с джипката. Габка почти винаги се присламчва към него, защото в лесничейството има приятелка, една такава ревлива Евичка, която се страхува и от техния собствен пуяк. Аз не обичам да ходя у Ридзикови (господин Ридзик е горският). Първо, и това ми стига дето ходя там през учебната година и второ: те нямат момчета, а само три момичета и то доста глупави. Непрекъснато шият рокли за куклите си и когато нашата Габа отиде у тях, тя също оглупява. Прехвърлила крак през крак, изрязва на ожуленото си коляно малки полички и фъфли нещо на куклите, така че да се чудиш дали това е същата оная Габа, която улавя змия с гола ръка. Затова не обичам да ходя там. Никакво удоволствие не изпитвам да вдявам в иглите на четири глупави момичета.

Така че много по-мъдро е да прекараш времето си със Страж и Бой.

Като се връщах тичешком от потока, взех нарочно завоя зад хижата. Обикновено те лежат край ледника, крият се от слънцето, защото от всичко на света бернардините най-много мразят топлината. През лятото съвсем отслабват и се измъчват от страх, че никога вече няма да видят сняг. Защото наистина бернардините са много умни, но все пак са си кучета и не могат да разберат, че след всяко лято иде зима, а след зимата пак топлината, дори горките толкова да я мразят.

Вярно, топлината я мразят, но пък боготворят, когато някой тича около тях. Веднага се присъединяват към него и съвсем забравят, че не са помисляли даже да се помръднат. Най-добре е да тичаш около тях, без да ги забелязваш. Това изобщо не го понасят. Спускат се подире ти като лъвове. Тутакси аз се озовавам в пустинята, криволича по пясъка, който миналата година докарахме пред хижата и треперя при мисълта как ще ме разкъсат, ако взема да се подхлъзна. Лъвът (това е Страж, той умее яростно да ръмжи) ще ме повали, лъвицата (това е Бой, той въобще не може да ръмжи) ще оглозга костите ми, а когато слънцето ги избели, Габка ще дойде на някоя камила и ще ме събере в бохчичка.

Вече изскочих иззад хижата и се носех по пустинята, лъвът вече ръмжеше по петите ми, когато пресметнах, че след мен тичат само четири лапи. Четири лапи съвсем не са осем, а един лъв не е като два. Така не може да се играе! Кой ще оглозга костите, щом няма лъвица? Спрях и Страж се опъна в пясъка.

– Къде е Бой? – извиках му.

Той пухтеше като локомотив и лежешком ми подаваше лапа.

– Я се махай с тая лапа – казах му аз, но доста грубо, защото той от добра дума не разбира.

Отидох да потърся Бой зад ледника, където току в края на гората започва малинака. Това е най-хладното място, даже малините там не узряват по-рано от края на ваканцията.

– Бой! – викнах като татко. – Бой, при мен!

В малинака не помръдна нищо. Мълчи мръсникът.

– Бойско – запях с Габкиния глас, – къде си, Бойско? Не се страхувай, Бойско…