Аз бях вундеркинд

На моята съпруга.

Под нейното внимателно ръководство за първи път познах свободата.

Норберт Винер

Въведение
Както ще стане ясно по-нататък в тази книга, в началния период от моя живот аз бях „дете-чудо“ в пълния смисъл на думата, защото още ненавършил дванадесет години, постъпих в колеж, четиринадесетгодишен получих титлата „бакалавър“, а преди деветнадесетата си година защитих докторат. Когато човек е достигнал петдесет и седмата си година обаче, той очевидно е престанал да бъде „дете-чудо“ и ако е бил постигнал нещо в ранна младост, временната слава на вундеркинд вече е загубила цялата си стойност, защото се съпоставя с по-значителните успехи или неуспехи на сетнешния му житейски път.

Тази книга, с право или не, не си поставя за цел да бъде оценка на целия ми живот. Тя по-скоро проследява времето на моето необичайно и твърде ранно обучение и последвалия го период, през който вроденото непостоянство и импулсивността на характера ми, подсилени от обстоятелствата, ме изтласкаха в началото на кариерата на учен и гражданин на света.

„Детето-чудо“, или вундеркиндът, притежава в значителна мяра обичайния за зрял човек интелектуален заряд, преди още да е излязло от гимназиалната възраст. Понятието „дете-чудо“ не бива да се приема нито като хвалба за изключителен напредък, нито като оправдание за евентуален бъдещ неуспех.

„Децата-чудо“, чиито имена първо ни идват наум, са Джон Стюарт Мил[1] и Блез Паскал[2] – преждевременно изявили се младежи, поели пътя на зрели творци – или пък техните противоположности, които не подлагат на съмнение своята „завършеност“ и по тази причина не сполучват да направят прехода от гениални деца към зрели творци. Все пак това понятие не включва само посочените две противоположности. Съвсем естествено би било едно дете, подранило с интелектуалното си развитие, да намери своето място в живота с добросъвестен, макар и скромен труд, без да щурмува духовния Олимп.