Телената обеца

„Никой не би я сбъркал – истинска акула чук, една от хилядите, от стотиците хиляди, които кръстосват океани и морета. Нито дребна на ръст, нито от най-големите – на дължина горе-долу четири метра, с мощно мускулесто тяло, на гърба сиво-кафяво, а отдолу белезникаво, тласкано без почивка от неуморната несиметрична опашка. Погледната отгоре, акулата имаше съвсем странен вид, направо уродлив за някой сухоземен обитател, но за природата – безсъмнено целесъобразен. Тя бе наподобила огромна буква „Т“. Главата й, с особена белезникава рисунка отгоре, беше неправдоподобно източена встрани и поставена напреки на тялото й, все едно желязната част на чук, ако щете, и на наковалня, в двата края на която блестяха съвсем не намясто златистожълтите й очи, големи, защитени с дебели мигачи, на пръв поглед напълно безизразни, а всъщност излъчващи някаква сатанинска злост.

По грапавата й кожа бяха успели да се впият, особено в гънките на разперените й предни перки, почти неподвижни, като крилете на реактивен самолет, безброй морски жълъди и смучещи рачета – риби-въшки.

Жълъдите я използуваха като превозно средство, докато рачетата смучеха непрекъснато телесните й сокове. Но и едните, и другите й причиняваха такъв сърбеж, че тя усещаше непреодолима нужда да се чеше във всеки срещнат твърд предмет: било то коралов риф, обикновена скала, та дори и кораб. Не можеха да я отърват от това мъчение нито увисналите покрай устата й, все едно рядка огърлица, седем-осем охранени риби прилепала, нито стрелкащите се пред нея дузина риби лоцмани, които от време на време напускаха строя си, за да се стрелнат и да изчоплят от кожата й някой неуспял да се прикрепи добре паразит.

Затова акулата ги търпеше, затова допускаше да се мотаят пред носа й ивичесто нашарените лоцмани, затова влачеше със себе си окачените прилепала, които само така, с нейна помощ, можеха да промиват хрилете си.“