Смъртта на естетиката?

Естетиката! – да бъде или да не бъде! Това е въпросът! Ако тя, философията, не се откъсне от майчиното си лоно, шансовете и да оцелее са минимални. Философската естетика от Кант до Черни-шевски изпълни историческата си мисия. Днес тя би могла да причини повече поражения, отколкото полза. Нищо не се променя с факта, че отделни философи на XX в. (Кроче, Дюи, С. Лангер, Хайдегер и пр.) все още генерират идеи и като че ли доказват нейната неизчерпаема жизненост. Бъдещето на естетиката като наука (а не спекулативно изграждане на теория) не е във философския и генезис, а в симбиозата с такива научни области като културология, социология, изкуствознание, религиознание и пр. Обратното я обрича на анемия и вегетиране, сигурно и на бавна и неизбежна смърт.

Физическото и умственото израждане, установено при някои кралски фамилии, произтича от бракове с кръвна връзка – там, където не се влива чужда кръв. Философската естетика понастоящем е в същата ситуация, т.е. тя не приема интеграция с други науки, отблъсква преливането на нова, обновяваща кръв, каквато могат да дадат различни хуманитарни дисциплини. Тя продължава да се движи в свой затворен кръг от идеи и тези, някои от които поставени под въпрос от съвременното изкуство и култура. Това е най-очевидно при консервативния категориален апарат, с който тя продължава да работи. Необходимо е обновяване на този апарат чрез включването в него на нова група категории, които не са „чисто“ естетически, но са естетическокултурологични. Щом като изкуството има за предмет не само естетическото в действителността, но и цялата житейска реалност, не е ли крайно време за такова разширяване на категориалната сфера на естетиката! За да бъде тя в синхрон с изкуството като широко отворена структура за всички явления на живота!

Несъмнено изкуството ще бъде във фокуса на следващото изложение, което предлага различни пресечни плоскости и различни проблемни планове на едни и същи явления, например авангард (конструктивизъм, неопластицизъм и пр.) и неоавангард (неконвеционално творчество), типове художественост, видове естетическа автономност, различия в ценностните планове на творбата и т.н. Сигурно е, че някои постановки ще породят категорични възражения, още повече че текстът от начало до край оспорва гносеологизма и монизма на марксистката естетика.

Тази книга трябва да се приеме като продължение на изданието „Естетика и демокрация“ (Университетско издателство „Св. Климент Охридски“ – София, 1999 г.). Тя идва да запълни празнотата, възникнала у нас след рухването на идеологизираната и политизираната тодорпавловска естетическа теория. – Октомври 1999