Смахнатата Евдокия

Понякога колкото по-далеч отива пътят на живота, толкова с по-голямо удивление двамата, които вървят редом един до друг, си спомнят началото на този път. Светлините на миналото изчезват нейде на завоя… За да изглеждат събитията от разстояние все същите, все същите трябва да си останат и чувствата.

А за нас с Надюша къде беше този фатален завой? Сега, когато нещастието ме накара да се огледам назад, аз, струва ми се, го съзрях. И ако един ден Надя се върне…

Мислено през цялото време се готвя за този разговор. Това, струва ми се, още не е станало болест, но стана моя безсъница, моя натрапчива мисъл. Нощем водя разговор, в който участваме ние двамата: Надя и аз. Сюжетът на този разговор е винаги един и същ: нашият общ живот.

Ако човек си спомня миналото ей тъй „изобщо“, то навярно е вече мъртво или просто няма значение. Само детайлите пресъздават картината. Понякога ненадейни, навремето изглеждащи смешни, с годините те стават значителни.

Същото става сега и с мене.

Но защо всичко, за което си спомням в момента, толкова дълго време не излизаше наяве?

Трябва да възстановя разпокъсаните детайли. Може пък, събрани заедно, да създадат нещо цялостно?

Ние с Надя работехме в конструкторско бюро на един и същ етаж, но в различни краища на коридора. Когато се срещнехме, си казвахме: „Здрасти! “ – без да назоваваме имена, защото не ги знаехме.

А когато мене, заедно с грамадната чертожна дъска, решиха да ме преместят в Надината стая, някои от колегите й започнаха да протестират: „И досега едвам се провирахме! „.

– Един човек по-малко, един повече… – взе да ги убеждава представителят на дирекцията.

– Зависи какъв е човекът! – каза Надя.

После, като се подавах иззад своята чертожна дъска, също като иззад параван на куклен театър, нарочно ловях погледа на Надя и се усмихвах, та тя да повярва, че аз не съм лош човек. Със същата цел я поканих веднъж на концерт на една голяма певица.

– Че да идем… И аз пея! – каза тя. И добави: – Вярно, има едно неудобство: хремава съм и кашлям. Такива зрители не ги обичат много.

Но именно там, в голямата зала на консерваторията, аз я обикнах. През първите две части на концерта Надя геройски се стара да не кашля и да не киха. А когато взеха да викат на бис знаменитата певица, тя ми пошепна:

– Да имате кърпичка? Моята съвсем се измокри. Не съм очаквала от малкия си нос чак толкова бурна дейност!

Тя приличаше на дете, което в присъствието на гости, за голям ужас на родителите си, може да разкаже за всичките си намерения и да издаде всякакви семейни тайни.