Поетика на мечтанието

Из „Поетика на пространството“
ГАСТОН БАШЛАР
Изд. „Народно култура“; С. 1988 г.; стр. 344

Новата критика и Гастон Башлар
Тамара Балашова

По въпроса за рождената дата на „новата критика“ се отстояват различни становища. Някои от тях бележат възникването ù с 1910 година, когато за пръв път американецът Дж. Спингърн публикува статия, озаглавена „Новата критика“; други са склонни да търсят изворите ѝ в началото на 30-те години на XX век; трети пък обвързват феномена „нова критика“ със средата на 50-те години.

Тенденцията към иманентно третиране на литературния текст има, разбира се, своите дълбоки корени. Още на границата между XIX и XX столетие, наред с възраждането на агностицизма във философията, характерните ѝ симптоми започват да се проявяват п и литературната критика. Огюст Анжелие противопоставя на детерминизма на Иполит Тен „чисто литературния“ поглед върху произведението. В идеалистичен план тълкуват литературната специфика и Бенедето Кроче, и Т. С. Елиът, и Езра Паунд. Изложените от английския психолог Айвър Ричардс „Принципи на литературната критика“ (1924) определено се доближават до програмата, формулирана от тъй наречените „бегълци“ в САЩ и от неокритиците във Франция. Френската школа, макар и възникнала по-късно от американската, не признава последната за свой предтеча. Тя по-скоро разчита на националната „традиция“, опирайки се на онази литературоведска форма на интерпретация, характерна през XIX-XX век за Огюст Анжелие, Пол Валери, Андре Жид, Марсел Пруст.

Принципите на иманентния анализ на произведението, без оглед на социално-историческата му обусловеност, отдавна се дискутират от литераторите. И тъкмо правото на абстрахиране се превърна в ябълка на раздора в споровете между „традиционната“ и „новата критика“, избухнали в средата на 60-те години. Ролята на водещ „опозиционер“ бе поета от Ролан Барт, предложил структуралния „прочит“ на литературния текст.

Появилият се през 1953 година трактат на Ролан Барт „Нулева степен на писмото“ сам по себе си като че ли не възбуди вълнения у никого. Но приложението на формулираните от него принципи върху художествения материал – книгата за Расин – тутакси предизвика буря от негодувания зад стените на Сорбоната. Първият камък бе запратен от Ремон Пикар, нарекъл „новата критика“ „нова измама“. Като автор на редица изследвания, посветени на Расиновото творчество, за Пикар едва ли е представлявало трудност да докаже волунтаризма на структуралните построения на Барт, както и на психоаналитичните интерпретации на Шарл Морон. Методологията на Пикар обаче е белязана от краен емпиризъм; в известна степен той персонифицира рутината на позитивистичната описателност, пленила немалко буржоазни учени. Оттук и остротата на избухналите прения.