Поетика за душата и всичко останало

Можех толкоз много да ти дам
на сребърен поднос
света пред тебе сложих
и пътя цял да минеш сам
със себе си, че е възможно,
аз се обзаложих.
А после давах
от душата си парчета,
не, даже – цялата душа!
По Хензел-Гретелски
постлах пътека
от любов – трохи,
но гладни псета –
страховете
за зла беда,
макар да им горчи,
ключа изядоха към нашите мечти.
И все пак продължих
да разстилам надежда
в тишина или в стих
за тебе нареждах
от вълшебната прежда
на мигове от малки неща
ядене, пиене и нещо друго –
не е ли това вечността?
Сътворението – чудо
изваях с твоята ръка.

Още толкоз много
можех да ти дам
но всеки своя избор строго
прави сам.
И ето,
щастието, което
смело чертаех за нас
изтрих с угризение,
но някак от раз.
Сега със съмнение
се връщам назад
по пътищата – любов,
разпиляна в нашия град.
Добрата страна на нещата
не откривам, както преди –
да спреш по средата
най-много боли.
Загубих облога –
целия път да мина сама,
не мога..
И всичко, което
исках да ти дам,
в реалността отиде зян.
Остана само онова „където“
се откриваме и се будим
наужким
без свян,
толкова заедно
истински,
някъде,
някога,
там.