Нормандска шега

Избрани повести и разкази

„С течение на времето онези, които ще го опознаят единствено по творбите му, ще го обикнат заради вечния любовен химн, с който той възпя живота.“ Тези думи на Емил Зола, казани в надгробното му слово за Ги дьо Мопасан, ни напомнят две особено важни черти, на Мопасановото творчество: всеобхватност и вълнуваща жизнена енергия. Един прочувствен химн за живота в цялата му пълнота – така навярно би изглеждала най-кратката характеристика на това огромно писателско дело. С невероятното си разнообразие и с титаничните си размери то прилича на „Човешката комедия“ от Балзак. Но докато работата на великия романист ни внушава представата за постройка от грамадни гранитни късове, създаденото от Мопасан по-скоро би наподобило мозайка от безброй разноцветни детайли, всеки от които е обработен като скъпоценен камък, свети със свой, неповторим блясък и притежава потайна, само нему присъща магична сила.

Ала мисълта за шлифовката на скъпоценните камъни би могла да отклони вниманието ни от най-характерното за Мопасан, въпреки че той навлиза, във френската литература като предан почитател и усърден ученик на най-придирчивия измежду големите стилисти – Гюстав Флобер. Защото Мопасан – като всеки значителен творец – използува уроците на майстора дотолкова, доколкото биха му позволили да разгърне най-пълно своята собствена индивидуалност. Той се възхищава от формалното съвършенство и се стреми към него, но само като към средство за постигането на една по-висша цел. За всяко негово произведение важат собствените му думи, според които то трябва да има своя художествена логика и в съответствие с нея да се изгражда „с помощта на такива изкусни и незабележими похвати и с такава външна простота, че да не могат да бъдат открити замисълът и намеренията на автора.“ Писателят се доближава до съвършенство на формата, без това да бие на очи, неговата проза в най-висша степен отговаря на Бюфоновото изискване към стила – да бъде като прозрачен лак върху смисловото съдържание на текста.

Мопасан е един от безспорните първомайстори на своята родна реч. С основание Анатол Франс посочва, че той пише на „истински френски език – сочен, прост, неподправен, в пълния смисъл на думата народен“. Самият Мопасан подчертава: „Френският език е като чиста вода, която маниерните писатели не можаха и никога няма да могат да размътят. Всяко столетие е хвърляло в това бистро течение своите моди, своите претенциозни архаизми и своите предвзетости, обаче нищо не е оставало от тези напразни опити, от тези безсилни напъни. Този език е по същината си ясен, логичен и енергичен. Той не се оставя да бъде отслабен, помрачен или изопачен.“ Но и езиковата чистота, също както стиловото изящество са само средства, с помощта на които Мопасан изгражда една цяла вселена – по образ и подобие на широкия свят, който го заобикаля.