Изотникъде с любов

„С нормален класицизъм заразен съм…“ – така започва Бродски своето стихотворение „Към една поетеса“.
Но да си заразен с нормален класицизъм през втората половина на Двайстия век е не толкова симпатично, колкото чудаковато естетическо пребиваване, което неизбежно прави играта ти твърде самотна.

Все едно един петдесетинагодишен мъж да поиска да си поиграе в двора на индианци. Истинските индианци (ония с перата и томахавките) са отдавна из вечните ловни полета, а новите деца си играят с компютри на космически войни.
Дедите са мъртви. Децата са чужди.

На кого е син, на кого е баща тогава Бродски, стиснат между Блоковско-Ахматовия мраморен блок и есхатологичните клипове на хулиганстващите, тъжни по лешоядски метафористи, концептуалисти, постмодернисти и маниеристи от края на столетието?

Това – от една страна. От друга – стиснат между съсухрящата се англосаксонска муза с богат рентиерски капацитет, изкарала някога буйна младост с Елиът, Паунд и т.н. в „пъпа“ на цивилизационния декаданс, и между пияната, неистова и сладкопойна руска бардеса, опиваща се от неизглаголените славянски заклинания.
Той е и на тези, и на онези, и на всички, за които се сетите.
А когато си на всички, значи си на никого.

От плача по Джон Дън до есенния крясък на спокойната безнадеждност има разстояние колкото от имперския барок на Петър I до небостъргачите на Уолстрийт.

Формата става предмет на носталгичен копнеж по невъзвратимата невръстност. А там са Евгений Рейн, Яков Гордин, дори съветския идиотизъм. Тези неща са завинаги там, тук са класьорите с хербарии.
Това, разбира се, е тъжно. Но доста красиво.

То всъщност какво друго е поезията.