Чамкория

Отдавна се канех да напиша ревю за последния шедьовър на Милен Русков – „Чамкория“. И се наканих де. По-добре късно, отколкото по-късно, както казваше един мой приятел.

За мен тази книга не може да се опише с едно-две изречения. Тя толкова всеобхватно е обхванала мисленето, бита и начина на съществуване на българина, че за да обясниш „за какво се разправя“ в нея, както пита всеки, когато му говориш за дадена книга, ще трябва да напишеш книга по-дебела от самия роман.

И все пак, „Чамкория“ не е просто „снимка“ на тогавашните нрави и разбирания. Тя всъщност е една много по-обширна снимка, която обхваща цял век от съществуването на българите. Защото оттогава (действието се развива през 20-те години на XX век) нищо не се е променило, с изключение на бруталните политически убийства, които днес не се случват така безпардонно както тогава. Иначе комунистите и преди, и сега са все толкова вредни за нормалното съществуване на този наш народ. Ама и другите са същите, и не само това, ами и преди и сега самият ни народ сам си пречи най-много за да върви напред. Сякаш така сме орисани.
Много точно Милен Русков е уловил чертите от народопсихологията на обикновения български човек (който е кръстоска между човек, тарикат и маймуна). Този бае Славе един ден ще е нарицателен като Бай Ганьо. Само трябва да мине малко време, защото не сме дорасли още да вмъкнем в учебниците си по литература съвременни произведения. Защото много горчиви хапки ще преглътнем, ако им направим една дисекция на психологическо ниво. И долните разсъждения и цитати ще Ви убедят, че май имам право.

Още на втората страница на романа се вижда една от неизменните черти на българина – да закъснява, за всичко и за всякъде, а след това да изкара виновен някой друг, че самият той не е стигнал навреме – „Не – викам, – чекайте малко, може още некой да дойде. В България десет минути закъснение че рече да подраниш. После хората се сърдят. Викат „Дойдехме, тебе те немаше“.
Незаинтересуваността на българите за всичко, което не ги засяга, е много добре обяснена. Ама много точно е хванат и моментът, касаещ и преди, и сега, много от българите, и той е липсата на желание да се образоват, да се интересуват от ставащото около тях и да са социално активни – „Зарежи, в тая страна никой нищо не знае! Те и вестници не четат. Всеко гледа само себе си и нехае за всичко останало!…Наште хора са невежи от самолюбие. От самолюбие и тесногръдие. Ти ги гледаш българите едно-друго, но това са страшно самовлюбени хора! Те си мислят, че са целия свет. Всеки поотделно така си мисли. И защо тогава да знае нещо, което е извън света? Такова нещо не съществува, щом е то извън света.“ А липсата на воля да променим нещата около нас е само следствие от горното. Ама кога на някой му върви в живота, върви му. Даже когато един порок, като тютюнопушенето, му го спасява. „Че проявим сега воля, воля че проявим, че хвърлим тая цигара, че я стъпчем и че ги откажем веднъж завинаги. После си викам: Не, че проявим воля утре. И утре е ден. Светът нема да се свърши до утре, не бой се. Животът е дълъг…И как си мислим така и си пафкам с големи угризения цигарата: БА-А-АМ! Като пиле летим…и се обърнах към църквата, на нея й се виждат очертанията под един облак черен дим…“

Следващото изключително типично качество на българите – и преди, и днес, е желанието за спазване на закона, ама ако законът ти изнася. Ако не, то същият е малоумен, щото не може нещо което не ти изнася, да е умно, и макар да го има, не е задължително да го съблюдаваш и изпълняваш – „Да, аз желаем да спазвам закона! Винаги, когато това е възможно. Понекога законът е просто малоумен.“

Ама как не разбра този наш, тъй наречен народ, че именно неспазването на закона е причината да е беден във всяко отношение. Че неспазването на законите води до хаос, в който всички рано или късно се губят безвъзвратно, че в неорганизирано общество не може да има благоденствие. Ама това не пречи да се възпее беднотията в песен, която даже да е любима на главния герой Бае Славе и то точно по причина, че същата сякаш е създадена за него, че чак героят възкликва „аз съм точно такъв фукара“ –

„Ех, проклета фукария,
днеска нема пак кирия.
В джоба немам и петак,
същи съм босяк.
Ех, да бех богатско чедо,
Буров да ми беше дедо,
дубъл-екстра щех да пуша,
мъката си да потуша.“

И в тази връзка, като стана дума за фукария, да ви кажа право, и женското мислене не се е променило по отношение на мъжете. Даже може да се каже, че днес е още по-упадъчно от тогава, някак си по-търгашеско. Има развитие тоест. Нищо, че е с отрицателен знак. Ама като мъжете са бедни фукарета, да не би да очаквате нещо по-различно – „За жената нема по-големо престъпление от това да си беден, особено ако си й мъж. Бедяк, пияндурник, побойник. От това по-лошо нема. Тия трите тя не би ги изтърпела никога, че те напусне, пък каквото ще да става.“

Но генезисът на горните мисли е показан по-натам в романа: „Мале, прост народ девически! У главата нема никой! Само южния ветер духа там!“

Тук не става дума за това, че жените са прости, никак даже. Тук става дума за обща безпросветност, за общо невежество, затова, че законите на природата, на натурата на човешките страсти, действат с пълна сила при липса на разум и при липса на ценностен идеал: „Мале, това млад мъж е голема простотия! Това е много просто същество! Дай на младия мъж некоя млада жена и му гледай сеира. Той че я обгради, че си я пази, враждебно че те гледа. После че стане 100 пъти пишман, но аз ако му обясним предварително, той нема да ми поверва. Понеже е много силна тая простотия, затова. Тая простотия от самата природа идва.“
И в този ред на мислите е и особеното схващане за същността на бащинския дълг, причините за неговото пораждане и кой е причината това да е безвъзвратно „робство“ – „Аз съм станал роб, разбираш ли, за да изпълним бащинския си дълг, както женорята наричат тая ангария…Ама па и тия хитри женоря, братче! Какви неща измислиха само, гледай! Бащински дълг, тинтири-минтири… Мамка й и патка! Само неприятности с нея, само грижи ми е създавала. Че я отрежем, че я хвърлим на кокошките, че си седнем на масата, че ги гледам как я ядат и че си пием с кеф. Аз съм станал роб на патката си! …Да си мислил навремето! Кой не е мислил навремето, свършена работа. Доживотно роб. На тъй нареченото си семейство. Но не семейството ти е виновно, а твоята собствена патка. С жените, разбира се, не е така. Тях дяволът ги е създал, за да отнемат свободата на мъжете.“

А логичният завършек на горните твърдения пак се крие в природата. Ами да, защо му е на човек да чете и да се возвисява, като „с годините сам поумнева и научава много неща. Той става по естествен път едва ли не интелегент. Макар че у България това не е голяма препоръка. Понеже лъщи на евтино, като „сребърна лъжичка“ от алпака. Българският интелегент е много продажен и много евтин. Това е така, побеже той всъщност нищо полезно не може да прави. Нп има и изключения, има единици. Тук там се среща и по некой истински интелегент в България.“

И в обществения живот нищо не се е променило. И сега определени хора са налапали най-апетитните и печеливши дружества, които продават вода, ток, туй-онуй, и пак едни трупат печалби, а другите тънат в бедност. Ей на – „Егати грабежа! Кой знае колко й струва водата на общината, а за колко я продават на нас и дали разликата не отива у некое частно дружество. Те половината частни дружества са всъщност такива. Намърдват се некъде между общината или държавата и обикновения купувач и му продават нещо, което всъщност общината или държавата е произвела, и прибират като печалба надценката… Но за тая работа требват големи политически връзки, разбира се, не всеко лакомо частно дупе може да се вреди на такова место. А като се смени властта, че го сменят и него.“

И, представете си, българите даже са егоисти, а уж в колектив действат, в общностен интерес. Ама да не би да се изненадате от сарказма в началото на изречението – „Обаче то хем се сдружило, хем всъщност всеко себе си гледа и за другите нехае, в това число и за тия, с кои се е сдружило. То се е сдружило само за да може по-лесно да осъществи собствените си цели, а не по друга причина. Тука никой с никого не мели и всеки си действува на собствена глава и по собствено усмотрение. В тая страна всеки си е бамбашка и сам юнак на коня…“ Ама всъщност не следва да се забравя, че българинът е тарикат, макар и недостатъчно интелигентен. Знае от къде ще излезе заекът: „Просто българина е такъв човек. Винаги е на страната на силата той. Никога насреща. Където е силата, там е и ползата, знае той.“

И като весела нотка на фона на горната безчовечно трагична картина е едно много ценно качество. Понякога човек се чуди как от трагичните събития може да ти се доплаче от смях. То и това е типично за нашия народ. Един вид като самосъхранение в трудните моменти е да иронизираш същите. „Обесените носят щастие, братче! Ето, че военните свалиха обесените… и тогава нахлу оная тълпа от стотина души, които стоеха и чакаха до бесилките. Кой как свари се катери по тех и реже от оная малка част от въжето, която е вързана на горната греда, там една педя от въжето виси…всеки реже парченце и носи, карат се, че се избият направо. Въжето на обесения! Защо бе, толкова голем късмет ли носи? Или пък гениалното откритие на автора, което само по себе си е иронично-цинично: „Сливенския затвор, братче, се намира на площад „Свобода“. Кой мрачен ум го измисли това?“

Ама толкова добре са хванати чертите на обикновения български тарикат, наречен от Милен Русков „обикновен гражданин“ („Чуеш ли обикновен гражданин, бегай надалече! Това е нещо страшно, това е смъртоносен вирус!“), дето разбира от всичко, ама наистина от всичко. Че и от градоустройство даже, особено когато нещо му пречи на самия него – „А иначе тоя град требва да се вдигне целият във въздуха и после да се построи отново. Може би требва да се разстреля архитектът, не знам!“

И какво би било еманация на горните съображения, ако не качествата на управляващия държавата? Па да не си мислите, че днес нещо е по-различно от тогава. Нищо подобно. Тогавашните управляващи поне са учили на запад или в Русия. А днешните? Те изобщо имат ли образование? Щото положението на държавата е пряка последица от образоваността и честността на тези, които управляват територията, наречена държава. И това е така, защото тези хора организират обществено икономическите процеси по свой тертип: „Очаква се министър-председателят на държавата да е интелигентен човек. Държавата може да е подтисническа и всекаква, но министър-председателя й обикновено е умен човек. Не и тука! Егати обърканата страна! Самия цар също е нелеп, партиите са нелепи… И опозицията е нелепа. Комунистите са нелепи. Взривиха цела църква, за да избият правителството, вместо това убиха 130 души, но нито един член на правителството. Ония пък след това избиха стотици души в подземията на казармите и в Обществена безопасност, но не и извършителите на атентата. Какво да кажеш за такава държава?“

Хубаво е едно, че бае Славе е герой само на тази книга. Иначе ако беше главно действащо лице на още една, в комбинация с гениалното перо на Милен Русков, какви ли още истини щеше да извади на показ пред очите на обществото ни за самото него? Въпреки всичко, за такъв герой ми е мъчно, защото през него Милен Русков успя да ни телепортира във време, в което никой от нас не е живял съзнателно. Е как да не обичаш бае Славе. Той е добър човек, роб на тъй нареченото си семейство, на патката си, на необразоваността си. Ама е сладур. Защо уби човека в края, бе, Милене-е-е?

Николай Урумов